Във времена на културно разводняване

Култура - Брой 40 (2832), 20 ноември 2015

Два века след епохата на романтичните реставрации и повече от двадесет и пет години след началото на прехода на България към демокрация сме изправени пред едно ретроградно и тревожно явление – хипотетичното реконструиране на археологически останки. Началото на този процес може да се отнесе към 30-те години на XX век. Първата емблематична реконструкция е осъществена във Велико Търново като политическа поръчка за възхвала на непреходното българско величие.
 
С присъединяването ни към Европейския съюз през 2007 г., държавата получи достъп до субсидии, предназначени за опазване на нашето културно наследство. За съжаление, повечето усвоени средства са вложени в строителство, а не в реставрация. Археологическите руини вече не се считат за достатъчно стойностни или интересни. Значителни надграждания се появяват върху крехките останки или доста често подменят оригинала. Постепенно се налага практиката на едновременни археологически разкопки и строителни дейности. Проектите, легитимиращи подобни действия, нито предлагат изчерпателна документация на автентичните археологически структури, нито предоставят обективни доказателства за оригиналния облик, който възпроизвеждат. Тяхната концепция е в противоречие с всички международно приети принципи на научна реставрация и е в нарушение на основни документи в областта на опазването, отдавна ратифицирани от българската държава – Венецианска харта, Документ от Нара за Автентичността и Оперативните насоки за прилагане на конвенцията за световно наследство. Нещо повече – въпросните проекти не се вписват във вековната реставрационна традиция на българските специалисти, доказана с елинистични и римски обекти, тракийско наследство, средновековна и възрожденска архитектура и пр.
При силна медийна подкрепа, високо ниво на безработица и липса на обща култура по отношение на наследството, проповедниците на тези реконструкции обещават невиждан туристически поток и икономически растеж. До момента осъществени предимно в малки градове, новите „национални символи” необратимо променят пейзажа, но само временно раздвижват местната икономика. Политическата подкрепа и финансовите интереси зад тези реконструкции са толкова сериозни, че реализацията на част от тях е определена като правителствен приоритет. Строителните площадки вече се разпростират към все по-големи градове.
Случаят, който ще представя, е Пловдив – един от двата града в света, удостоени с честта да е Европейска столица на културата за 2019 г. Резерват Старинен Пловдив, разположен в сърцето на съвременната градска тъкан, е вписан в Индикативния списък на България за световно наследство от 2004 г. Обектът е изключителен със своята историческа многопластовост и забележителни архитектурни представители.
Най-богата културна стратиграфия е документирана в археологическия комплекс Небет тепе – територия от около 8000 кв. м., която съхранява доказателства за непрекъснато човешко присъствие от праисторията до XXв. и се съотнася към най-ранните периоди на Пловдив. На място са запазени останки от крепостни стени, бастиони, кула, воден резервоар, зърнохранилище и други структури. Установени са следи от обществена сграда и от тракийско светилище. През последните сто години Небет тепе претърпява две големи консервационни кампании. Състоянието му към момента е крайно незадоволително поради небрежност и липса на поддръжка. Въпреки всичко, обектът е съхранил високо ниво на автентичност и цялостност. Структурите in situ имат важно културно значение като извор на информация, достъпен и за учени, и за граждани. Разположен на върха на едноименен хълм и предлагащ великолепна панорамна гледка, Небет тепе се приема за символ на Пловдив както от местни, така и от туристи.
През 2014 г. общинската администрация обявява своето намерение да построи „Цитаделата на Филипопол” – мащабна крепост, чиито облик е изцяло хипотетичен и абсолютно пренебрегва сложната археологическа многопластовост на обекта. Проектът открито се рекламира като част от националната кампания за реконструкции, която ще извоюва историческо възмездие и ще заздрави местната икономика.
Паралелно с тези събития, друг един процес напълно поглъща вниманието на пловдивчани – кандидатурата за Европейска столица на културата (ЕКК). По документи, една от стратегическите цели на града е „да се включим към Европа”. Към настоящия момент (2015 г.) Пловдив е сцена на две тотално противоположни идеологии, които местната администрация се опитва да съчетае – едната, обърната към европейските стандарти, и другата – пренебрегваща европейските практики и документи. Липсата на информация и прозрачност по отношение взимането на решения предизвиква широк граждански интерес. Общината се съгласява да организира обществено обсъждане на тема Небет тепе. Обсъждането обаче се провежда, след като проектът е вече възложен и одобрен от Министерство на културата.
Вдъхновени от титлата ЕКК, жителите на Пловдив се обединяват и твърдо реагират срещу този проект. Професионалисти и непрофесионалисти заедно проявяват загриженост за автентичността на града си и изразяват основателни притеснения, че една ненаучна намеса неизбежно ще компрометира изключителната ценност на Небет тепе. За момента, т.е. до изборите за местна власт през есента на 2015 г., не се очаква повече информация по проекта и проблемът остава с отворен финал. В процеса на общественото обсъждане кристализират и два съществени извода:
1.               Представителите на администрацията често не са напълно запознати с дейността и водещите документи на ЮНЕСКО. Под въпрос е също така дали правителствените амбиции се разпростират отвъд Индикативния списък и дали българската държава е наясно с последствията и отговорностите, които произтичат от вписването в него.
2.               Гражданите демонстрират по-задълбочени познания от представителите на администрацията, що се касае до международни документи и закони.
Случаят с Небет тепе далеч надхвърля границите на местната проблематика. Осъществяването на този проект би преобърнало изцяло хода на българската реставрация и би засегнало културния пейзаж на една територия, обявена за Европейска столица на културата. Не на последно място – подобна реализация би компрометирала потенциален обект на Световното наследство.
Неотложността на събитията и сериозността на залога не остават незабелязани.Наследството може да бъде спасено единствено чрез гражданска активност и международна подкрепа. Неправителствени и професионални организации заемат позиция, разпространяват се декларации, петиции и информационни материали. При липса на реакция от страна на държавата, гражданите могат да привлекат внимание с помощта на влиятелни международни организации. През април 2015 г. България получава подкрепа от ИКОМОС с препоръка към властите да преустанови практиката на хипотетични реконструкции. Освен всичко, ИКОМОС предлага съдействие за оценка на нанесените щети и изграждане на адекватен професионален капацитет. За жалост, този документ остава някак в периферията и не предизвиква вниманието на официалните си адресати.
През май 2015 г. четиридесет организации, включително образователни институции, НПО-та, професионални организации и др., взимат участие в национална конференция „Културно наследство – автентичност в риск” и основават Форум Културнo наследство. Форумът има за цел да обедини заинтересованите страни в борбата им за диалог с властите в името на устойчиво опазване и срещу опошляване на наследството. Сега е моментът мотото на Пловдив за 2019 г. – Заедно – да ни вдъхнови като граждани и да представлява цялата държава.
Небет тепе е проект, изработен в абсолютна обществена непрозрачност. Настоящата номинацията на България за ЕКК е прекрасна възможност да преосмислим културната си принадлежност в по-разширен контекст. Кандидатурата, спечелила гласа на журито, се състои от множество проекти в идейна фаза, които предстои да бъдат осъществени. Сега именно ролята и отговорността на професионалистите е да информират гражданите. А нашата роля като граждани е да напомним на своите избраници, че достъпът до информация е право, а не привилегия.
Действащото към момента българско законодателство ограничава опазването на културното наследство в пирамидална рамка. Министерство на културата едновременно съгласува, контролира и санкционира процеса. Общините възлагат проекти и впоследствие следят изпълнението им без никаква прозрачност.
В своята борба за по-хоризонтален и открит подход, гражданите на Пловдив основават Обществен съвет за култура и културно наследство. Съветът има идеална цел да работи заедно с местната власт, за да осигури достъп до информация и обществен дебат по важни за града обекти. В духа на пряката демокрация – с отворена структура, редовна смяна на представителите и прозрачност – Съветът трябва да остане независима гражданска инициатива.
Към днешния ден в държавата няма действаща Национална стратегия за културното наследство – факт, предопределящ хаотични и неефективни действия от страна на институциите. Българската кампания за хипотетични реконструкции е смело озаглавена „Всеки град – със своята крепост”. В настоящия контекст културното ни наследство е изгубило своята документална и образователна стойност. Не се възприема като източник на идентичност и колективна памет. Туристическите атракции заменят автентичността. Този процес води до появата на еднакви пейзажи, които по-скоро подкрепят мотото „Разединени в еднообразието” – абсолютната противоположност на мотото на Европейския съюз: „Обединени в разнообразието”. До 2019 г. Пловдив прие да осъществи множество културни и инфраструктурни проекти, но градът не може да се дистанцира изцяло от по-широкия контекст, в който се намира. Изправяме се пред непреодолимо противоречие между нашите национални и наднационални стремежи. В присъствието на толкова сериозни несъответствия обществото има дълг да преосмисли своята роля.
Опазването на природата и на културното наследство са две каузи с различни действащи лица. Борбата за автентично наследство е доста по-непонятна за мнозинството, тъй като засяга проблеми на идентичност, завоалирани под булото на патриотизма. Универсалната значимост на природата, от друга страна, безспорно се признава от всякакви социални групи. Общото в нашето гражданско възмущение обаче е фактът, че ценностите, които защитаваме, се възприемат единствено като извор на финансови облаги. Заедно с движението за опазване на природата се изправяме пред сходни препятствия – липса на информация и липса на реакция. В битката си за справедливост ние полагаме сериозни усилия да се информираме и образоваме юридически. И двете каузи преследват една обща цел – да се съхрани автентичността. Същият идеал лежи и в основата на международните документи в областта на опазването. Но дори и те не формулират недвусмислено определение за автентичност. Автентичността може да се възприеме като истинност – качество, което не се създава или придобива. Всяка намеса върху целостта му е необратима. Във времена на културно разводняване като днешните автентичността е изчезващ ресурс и всяко индивидуално усилие за съхраняването й е от значение. Опазването на културното наследство изисква експертност, но не трябва да се ограничава в рамките на професионалните дискусии. Опазването на културното наследство изисква също и време. Именно затова обществото играе ключова роля в процеса – то отмерва времето с поколения, а властите го ограничават в административни времеви рамки.
Гражданските организации са коректив на държавата и най-голямото им преимущество е тяхната независимост. Бих предложила следните препоръки за подсилване на влиянието им:
1.               Практическо подпомагане чрез финансиране и достъп до образователни програми;
2.               Редовно организиране на форуми за гласност на гражданското общество пред международна публика;
3.               Осигуряване на достъп до подробна информация по проекти за обекти, вписани в списъка на Световно наследство или в Индикативния списък. Изискване на отговорен и прозрачен подход от страна на институциите.
Към момента сме успели само да въведем темата „опазване на културното наследство” на вниманието на българските граждани. Същността на проблема остава все още обезпокоително непонятна, но вярваме, че и нашето общество ще извърви своя път през разбиране, оценяване и опазване на наследството.
 
Бел. ред. Доклад, представен на международна конференция „Световното наследство и ролята на гражданското общество”, организирана от WORLDHERITAGEWATCH, проведена на 26- 27 юни 2015 г. в Бон, Германия. Вж. И Резолюцията на конференцията.