Еленската базилика

Еленската базилика е част от унищожения през края на 17 век  манастирски комплекс „Свети Илия”. В комплекса са били съсредоточени храмът, манастирски постройки и заобикалящите ги крепостни стени, които са притежавали четиристенни кули в ъглите. Манастирската обител е била основно средище на българската писменост и духовност по време на Втората българска държава и просъществува до XVII век, когато е бил разрушен от турските завоеватели през  1700 г.

Базиликата се намира на южните склонове на Златишко-Тетевенската Средна Стара планина, на десния бряг на Еленската река в месността Еленско. Най-близкият град е Пирдоп, на 3.5 км.

Мястото на храма не е избрано случайно. В древността месността „Еленско” е била светилище за тракийското племе великокойлалети. Около останките от манастира се намират следи от голямо антично селище. Учените смятат, че това е тракийският град Бурдапара, който се споменава от византийския хронист Прокопий. Тук се ражда легендата за слизането на елен от Стара планина и принасянето му в жертва от хората на определен ден в годината – лятното слънцестоене (21 юни). Тази легенда е едно от предположенията за възникването на топонима на месността. При разкопките около базиликата наистина са открити огромно количество еленови  кости и рога.

Базиликата е датирана към IV век, след като император Константин I Велики утвърждава християнството през 313 г., а Констанции II забранява езичеството през 356. Тя е изградена върху останките на древно тракийско селище. Предполага се, че готските нашествия на Балканския полуостров през IV век водят до разрушаването на базиликата, но вероятно в началото на IV век тя е била възстановена или почти наново построена по времето на император Юстиниан Велики, през VI век, след поредните нашествия на хуни, германи, авари и др. Заради вероятни разрушения, крепостта отново е била обновена и преустроена. За първи път храмът е напълно разрушен по времето на император Ираклий и сведенията, които се разкриват чрез открития от археолозите хиатус, потвърждават теорията, че мястото запустява за около 250 години.

През 705 г. при хан Тервел районът на Средногорско-Загорската област  е присъединен към пределите на българската държава като благодарност на византийския император за оказаната от българите помощ при битката за Константинопол срещу арабите. Тогава Еленската базилика е изградена наново. Базиликата е забележителна с много доброто, подобно на Златната църква в Преслав, собствено крепостно укрепление – с дебели крепостни стени и отбранителни кули, и подобно на Плиска с тухлена арка за вход. Макар понякога това укрепление да е отнасяно от специалистите към времето на славянските нашествия от VI и началото на VII век, то не е с типичния за Византия тухлен градеж, а почти изцяло е изпълнен с характерния за българите каменен градеж, подобно на зидарията на укреплението на Златната църква в Преслав, на Охридската, на Ръжан при Белград и на други български крепости. След покръстването на българите през 864 г. храмът отново е действащ, което говори, че църквата е претърпяла реконструкция и ремонт по времето на княз Борис I. По времето на Втората българска държава на това място се е намирал манастира „Свети Илия”, който е книжовно средище. Базиликата е била използвана като манастирски храм.

По време на Турското нашествие манастирът оцелява и успява да се запази до края на XV век, когато е разорен от ордите на Яя паша (зет на султан Баязид II), който с ограбените от него ценности през 1498 г. вдига джамия на свое име в Скопие. Манастирът обаче продължава да действа до 1700 г., когато вече е разрушен окончателно, след като живеещите на близо мюсюлмани от село Лъджене, които завиждали на богатството и влиянието на духовния център, наклеветяват монасите му, че не им  се подчиняват  и ги подиграват. Тогава манастирът с базиликата „Свети Илия” са окончателно разрушени при един поход на турски войски. Българите продължават да почитат мястото, където се е издигал манастира, въпреки че вече бил опустошен. В момента сред останките от олтарната апсида на мястото на престола има почернял от пушека на свещите стар каменен оброчен кръст с надпис „1806 храм Свети пророк Илия“, който и днес е място за почит от местното население. Първото честване на празника на Свети Илия след Освобождението се е състояло на 20 юли (нов стил 2 август) 1893 г. Оттогава до сега честванията на тази дата не са прекъсвали.

Пирдопските учители са първите, които започват любителски проучвания на манастира около 1890 г. През 1913 г. са се състояли и първите археологически разкопки от проф. Петър Мутафчиев и през 70-те години на XX век – от арх. Дафина Василева от НИПК. Вторите разкопки са извършени с цел укрепване и консервация и са поставени мраморни плочи с името и датировката на храма към IV век. В последствие върху обекта са правени само козметични реставрационно-консервационни работи. Понастоящем високите части на руините са укрепени със стоманобетонни анкери и конструктивното им състояние е в някаква степен задоволително, но състоянието на зидовете на базиликата и ограждащата я крепостна стена с кули запазена на места до няколко метра височина е по-тежко. Съборените колони стоят неизправени сред тревата покриваща наоса, а останките от кръщелнята и други сгради са обрасли и засипани и се четат на терена само по куповете камъни. Базиликата е паметник на културата с европейско значение и в списъка на ЮНЕСКО за защитени културни обекти. Този факт не успява да натежи достатъчно, че да бъде обекта наново консервиран, така че да се запази във времето и занапред както досега.